Антиосманска съпротива на Българите през XV век

СЕЛСКАТА СЪПРОТИВА

Голямата задача, която поставила историята пред българския народ през XV - XVII в., била отхвърлянето на османското владичество и възстановяването на независимата българска държава. Сега знаем, че военната мощ на империята, невъзможността на християнския свят да обедини своите сили, липсата на българска войска и боляри правели нейното изпълнение невъзможно. Но българите доказали своя стремеж към свобода и готовността да отхвърлят иноверското господство с непрекъснатата си борба срещу османската власт и нейните представители в земите ни. Антиосманската съпротива била постоянен процес. Единствено българските престолонаследници Константин и Фружин, както и влашкият воевода Мирчо Стари, оценили точно обстановката на Балканите. Те направили сериозен опит да обединят усилията си, за да ликвидират османската власт. Към тях се присъединили босненският крал Остоя и унгарският владетел Сигизмунд. Активни военни действия били предприети само от Мирчо Стари и българския престолонаследник Константин. През 1406 г. войските им преминали на север от р. Дунав, разбили османците и завладели Силистра. Според някои автори те наложили властта си над цяла Добруджа.
При тази обстановка българите отхвърлили османската власт. Начело на българското въстание били Константин и неговият братовчед Фружин, син на цар Йоан Шишман. Те били единствените балкански политици, които успели да преодолеят наследените от бащите си противоречия и да действат съвместно срещу османските турци..
Въстанието начело с Константин и Фружин било първият сериозен опит на българите да възстановят своята държавна независимост.
. Целта на въстаниците била да се отхвърли османското владичество. Средновековното болярство в лицето на българските престолонаследници осъзнало своята обществена роля и направило опит да реализира тази цел.
Създали се и трайно се използвали разнообразни средства, методи и форми на противодействие. Икономическата съпротива станала най-масовата форма на противодействие на чуждата власт. За да се спасят от многобройните данъци, българите, както и другите поданици на османската държава, непрекъснато укривали своето производство.. През 1617 г. не бил събран поголовният данък джизие от войнуците в Ямболско. На следващата година мнозина от християните в Софийско се скрили, за да не платят същия данък. През 1568 г. селяните от Софийско, които трябвало да работят на строежи в Цариград, се разбягали. Така постъпили 50 години по-късно 100 души от Русенско, задължени да участват в ремонта на Видинската крепост. Масово явление било напускането на селата. „Раята се
разбяга" е постоянна констатация на данъчната документация. Различните форми на икономическа съпротива не променяли положението на отделния човек, който само временно се спасявал от капана на хазната.
Най-масовата и постоянна форма в българската антиосманска съпротива било хайдутството. Първото известно сведение за хайдути в нашите земи е от 1454 г. Началото на хайдутството било свързано с разпространеното на Балканите и в целия свят средновековно разбойничество, но и с последните български опити за военно противопоставяне на османците през XIV в. Те били организирани в дружини, които рядко достигали 100 - 200 души. Резултатността на действията им се дължала на тактиката на бързи и неочаквани нападения. Акциите им били насочени срещу османски чиновници, еничари, спахии и други насилници на християните. Те нападали войнишки части, които пренасяли „хазната", градски чаршии, малки военни гарнизони, търговски кервани. Участието в хайдушката дружина било доброволно, но вътре в нея царяла военна дисциплина. Подчинението на заповедите на войводата, избран с висшегласие, било задължително. От българската войска хайдутите запазили важен знак - бойното знаме. Тяхната близост със селското население им осигурявала прехрана и сигурност. Хайдушките нападения обикновено имали локален характер, но поради тяхната масовост и непрекъснатост резултатите им били с всенародно значение. Те се възприемали като отпор срещу представителите на чуждата власт и внасяли антиосмански тенденции в хайдушката борба.. Срещу хайдутите местните еничарски отряди организирали потери и преследвания. Заловените хайдути се подлагали на публични изтезания и жестока смърт. Хайдутите и техните дела, възприемани и оценявани като героичен подвиг, били възпявани в стотици песни. Народната памет съхранила имената на много от хайдушките войводи като Момчил, Чавдар, Новак и др., реални личности, за чиито дела свидетелстват документи от епохата. Хайдутството продължило и през следващите столетия. Натрупаният военен опит и бойната им тактика били използвани в борбата за национално освобождение.

ПЬРВОТО ТЪРНОВСКО ВЪСТАНИЕ ОТ 1598 Г.

Общото недоволство сред българското население скоро се превърнало в организиран опит за въстание. Неговите водачи били търновският архиепископ Дионисий Рали, никополският първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевичи. Създадената от тях организация трябвало да вдигне на оръжие хиляди българи. Привлечени били владиците на Русе, Шумен, Преслав и Пловдив. В Търново дванадесет свещеници и осемдесет градски първенци се заклели в църква над Евангелието, „че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър край". Въстанието избухнало през 1598 г., при поредното нахлуване на влашките войски, които разбили армията на силистренския паша. Негов център било Търново, където един мним или реален наследник на Шишмановци бил обявен за български цар.Централната власт изпратила войски, които нахлули в Търново и потушили въстанието в неговия център.
Първото търновско въстание имало две важни следствия. Едното било включването на българите в политическите планове на османските неприятели като сподвижници при евентуални военни действия. Второто било разбуждането на политическата съвест в българското общество.

БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ В КРАЯ НА XVII В.

През XVII в. в европейския свят набирал скорост процесът на промяна на оръжейната техника. Изменила се военната тактика и стратегия. Създали се нови форми на междудържавни отношения - многостранните коалиции. Османските поражения станали все по-чести, а успехите на европейските сили - все по-големи. През 1683 г. под стените на Виена турската войска била напълно разгромена. Тези събития довели до избухването на три въстания в българските земи за един кратък период от 4 години.
Второто търновско въстание, което избухнало през 1686 г., било свързано с политическата дейност на московския патриарх Йоаким, който искал да обедини православното население на Балканите под духовната власт на руската църква. „Търновският княз" Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски, племенник на патриарх Йоаким, дошли в България, за да оглавят борбата срещу османската власт. Но още преди пристигането им турски отряди разорили Търново. Въстаническата войска от 4000 бойци се придвижила към София. По пътя в множество ожесточени сражения въстаниците били разпръснати. Две години по-късно, през 1688 г., избухнало Чипровското въстание. По това време австрийските войски навлезли дълбоко в балканските територии и през м. август 1688 г. обсадили важната крепост "Белград ". Два български отряда, командвани от чипровчаните Георги Пеячевич и Богдан Маринов, се сражавали в австрийската армия при Белград и Оршова. Жителите на Чипровец, Железна, Копиловци и Клисура решили, че е дошло време за дългоочакваното въстание. Организирали се военни дружини, командвани от братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин. Превземането на Белградската крепост на 6 септември 1688 г. било сигналът за българския бунт. Този път въстаниците минали в настъпление. Те превзели гр. Кутловица (дн. Монтана) и направили няколко рейда .
На следващата 1689 г. избухнало Карпошовото въстание. Георги Пеячевич с отряд от 600 души участвал в превземането на Ниш от австрийците. Хайдушкият войвода Страхил дошъл с дружината си от Пазарджишко. Начело на най-голямото селско въстание застанал хайдушкият воевода Карпош. С около 5000 бойци той превзел Крива Паланка и Куманово. Срещу тях била хвърлена 18-хилядна османска армия и татарски отряди. Пленен в тежка битка, въстаническият вожд Карпош бил убит в Скопие. Трите български въстания в края на XVII в. и широкото участие на българи във военните акции на австрийците били голямото доказателство за силното желание на народа ни да извоюва свой самостоятелен държавен живот. Саможертвата на въстаниците - убити, поробени, прокудени от дом и родина, не била напразна. Българите влезли трайно във военните планове и антиосманската политика на Австрия и Русия.