четвъртък, 19 декември 2013 г.

Нов тренировъчен меч

Днес се сдобих с нова придобивка - тренировъчен средновековен меч.
Мечът е по исторически образец:




С характеристики:

Тип на острието Xa
Тип на помела G

Гард стил 1

Обща дължина 101см
Дължина на острието 83 см

Точка на баланса на около 14 см от гарда
Ръкохватка 11,5 см
Помел 5,5 см
Дължина на гарда 18 см
Ширина на острието при гарда 5 см/ при върха на острието 2 см.

Дължина на канала 68 см 
Тегло 1290 грама







неделя, 15 декември 2013 г.

Участие във временната изложба на самоуките майстори в Асеновград


С моите средновековни одежди взех участие в изложбата на Самоуките майстори в Асеновград, организирана от Запрянка Кръстева - ИМ Асеновград. В изложбата, която ще продължи до 21ви декември взимат участие също така и дърворезби от Никола и Милена Петрови, ножарски изработки от Янко Драгинов, колекцията „Чукундури” на Иван Новаков от ранния му период, дървопластики на Иван Гърков и двама млади участници-учениците Костадин Бедров от 7 клас и Димитър Гицов 5 клас.

 



петък, 6 декември 2013 г.

Изложба на самоуките майстори в Асеновград

 На 9 декември ще бъде открита изложба на Самоуките майстори в Асеновград от 17:30ч. която ще продължи до 21 декември. Изложбата се организира от Исторически музей - Асеновград и Община Асеновград.
 Заповядайте на изложбата!



сряда, 23 октомври 2013 г.

Антиосманска съпротива на Българите през XV век


СЕЛСКАТА СЪПРОТИВА

Голямата задача, която поставила историята пред българския народ през XV - XVII в., била отхвърлянето на османското владичество и възстановяването на независимата българска държава. Сега знаем, че военната мощ на империята, невъзможността на християнския свят да обедини своите сили, липсата на българска войска и боляри правели нейното изпълнение невъзможно. Но българите доказали своя стремеж към свобода и готовността да отхвърлят иноверското господство с непрекъснатата си борба срещу османската власт и нейните представители в земите ни. Антиосманската съпротива била постоянен процес. Единствено българските престолонаследници Константин и Фружин, както и влашкият воевода Мирчо Стари, оценили точно обстановката на Балканите. Те направили сериозен опит да обединят усилията си, за да ликвидират османската власт. Към тях се присъединили босненският крал Остоя и унгарският владетел Сигизмунд. Активни военни действия били предприети само от Мирчо Стари и българския престолонаследник Константин. През 1406 г. войските им преминали на север от р. Дунав, разбили османците и завладели Силистра. Според някои автори те наложили властта си над цяла Добруджа.
При тази обстановка българите отхвърлили османската власт. Начело на българското въстание били Константин и неговият братовчед Фружин, син на цар Йоан Шишман. Те били единствените балкански политици, които успели да преодолеят наследените от бащите си противоречия и да действат съвместно срещу османските турци..
Въстанието начело с Константин и Фружин било първият сериозен опит на българите да възстановят своята държавна независимост.
. Целта на въстаниците била да се отхвърли османското владичество. Средновековното болярство в лицето на българските престолонаследници осъзнало своята обществена роля и направило опит да реализира тази цел.
Създали се и трайно се използвали разнообразни средства, методи и форми на противодействие. Икономическата съпротива станала най-масовата форма на противодействие на чуждата власт. За да се спасят от многобройните данъци, българите, както и другите поданици на османската държава, непрекъснато укривали своето производство.. През 1617 г. не бил събран поголовният данък джизие от войнуците в Ямболско. На следващата година мнозина от християните в Софийско се скрили, за да не платят същия данък. През 1568 г. селяните от Софийско, които трябвало да работят на строежи в Цариград, се разбягали. Така постъпили 50 години по-късно 100 души от Русенско, задължени да участват в ремонта на Видинската крепост. Масово явление било напускането на селата. „Раята се
разбяга" е постоянна констатация на данъчната документация. Различните форми на икономическа съпротива не променяли положението на отделния човек, който само временно се спасявал от капана на хазната.
Най-масовата и постоянна форма в българската антиосманска съпротива било хайдутството. Първото известно сведение за хайдути в нашите земи е от 1454 г. Началото на хайдутството било свързано с разпространеното на Балканите и в целия свят средновековно разбойничество, но и с последните български опити за военно противопоставяне на османците през XIV в. Те били организирани в дружини, които рядко достигали 100 - 200 души. Резултатността на действията им се дължала на тактиката на бързи и неочаквани нападения. Акциите им били насочени срещу османски чиновници, еничари, спахии и други насилници на християните. Те нападали войнишки части, които пренасяли „хазната", градски чаршии, малки военни гарнизони, търговски кервани. Участието в хайдушката дружина било доброволно, но вътре в нея царяла военна дисциплина. Подчинението на заповедите на войводата, избран с висшегласие, било задължително. От българската войска хайдутите запазили важен знак - бойното знаме. Тяхната близост със селското население им осигурявала прехрана и сигурност. Хайдушките нападения обикновено имали локален характер, но поради тяхната масовост и непрекъснатост резултатите им били с всенародно значение. Те се възприемали като отпор срещу представителите на чуждата власт и внасяли антиосмански тенденции в хайдушката борба.. Срещу хайдутите местните еничарски отряди организирали потери и преследвания. Заловените хайдути се подлагали на публични изтезания и жестока смърт. Хайдутите и техните дела, възприемани и оценявани като героичен подвиг, били възпявани в стотици песни. Народната памет съхранила имената на много от хайдушките войводи като Момчил, Чавдар, Новак и др., реални личности, за чиито дела свидетелстват документи от епохата. Хайдутството продължило и през следващите столетия. Натрупаният военен опит и бойната им тактика били използвани в борбата за национално освобождение.

ПЬРВОТО ТЪРНОВСКО ВЪСТАНИЕ ОТ 1598 Г.

Общото недоволство сред българското население скоро се превърнало в организиран опит за въстание. Неговите водачи били търновският архиепископ Дионисий Рали, никополският първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевичи. Създадената от тях организация трябвало да вдигне на оръжие хиляди българи. Привлечени били владиците на Русе, Шумен, Преслав и Пловдив. В Търново дванадесет свещеници и осемдесет градски първенци се заклели в църква над Евангелието, „че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър край". Въстанието избухнало през 1598 г., при поредното нахлуване на влашките войски, които разбили армията на силистренския паша. Негов център било Търново, където един мним или реален наследник на Шишмановци бил обявен за български цар.Централната власт изпратила войски, които нахлули в Търново и потушили въстанието в неговия център.
Първото търновско въстание имало две важни следствия. Едното било включването на българите в политическите планове на османските неприятели като сподвижници при евентуални военни действия. Второто било разбуждането на политическата съвест в българското общество.

БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ В КРАЯ НА XVII В.

През XVII в. в европейския свят набирал скорост процесът на промяна на оръжейната техника. Изменила се военната тактика и стратегия. Създали се нови форми на междудържавни отношения - многостранните коалиции. Османските поражения станали все по-чести, а успехите на европейските сили - все по-големи. През 1683 г. под стените на Виена турската войска била напълно разгромена. Тези събития довели до избухването на три въстания в българските земи за един кратък период от 4 години.
Второто търновско въстание, което избухнало през 1686 г., било свързано с политическата дейност на московския патриарх Йоаким, който искал да обедини православното население на Балканите под духовната власт на руската църква. „Търновският княз" Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски, племенник на патриарх Йоаким, дошли в България, за да оглавят борбата срещу османската власт. Но още преди пристигането им турски отряди разорили Търново. Въстаническата войска от 4000 бойци се придвижила към София. По пътя в множество ожесточени сражения въстаниците били разпръснати. Две години по-късно, през 1688 г., избухнало Чипровското въстание. По това време австрийските войски навлезли дълбоко в балканските територии и през м. август 1688 г. обсадили важната крепост "Белград ". Два български отряда, командвани от чипровчаните Георги Пеячевич и Богдан Маринов, се сражавали в австрийската армия при Белград и Оршова. Жителите на Чипровец, Железна, Копиловци и Клисура решили, че е дошло време за дългоочакваното въстание. Организирали се военни дружини, командвани от братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин. Превземането на Белградската крепост на 6 септември 1688 г. било сигналът за българския бунт. Този път въстаниците минали в настъпление. Те превзели гр. Кутловица (дн. Монтана) и направили няколко рейда .
На следващата 1689 г. избухнало Карпошовото въстание. Георги Пеячевич с отряд от 600 души участвал в превземането на Ниш от австрийците. Хайдушкият войвода Страхил дошъл с дружината си от Пазарджишко. Начело на най-голямото селско въстание застанал хайдушкият воевода Карпош. С около 5000 бойци той превзел Крива Паланка и Куманово. Срещу тях била хвърлена 18-хилядна османска армия и татарски отряди. Пленен в тежка битка, въстаническият вожд Карпош бил убит в Скопие. Трите български въстания в края на XVII в. и широкото участие на българи във военните акции на австрийците били голямото доказателство за силното желание на народа ни да извоюва свой самостоятелен държавен живот. Саможертвата на въстаниците - убити, поробени, прокудени от дом и родина, не била напразна. Българите влезли трайно във военните планове и антиосманската политика на Австрия и Русия.

неделя, 25 август 2013 г.

Балкански полуостров - Название и граници

Название и  граници

Названието Балкански полуостров е било предложено за първи път и въведено в научен оборот от немския географ Аугуст Цойне през 1808 г. в публикуваната от него книга "Опит за научно описание на земята". Предлагайки това название автора се е ръководил от две обстоятелства.  На първо място, това е била аналогията с названията на другите два южни европейски полуострова: Апенинския и Пиренейския. Те, както е добре известно, получават имената си от планините, които доминират в тях. На второ място, немският географ е обърнал внимание на наложената още през античността географска представа, че планината Хемус(Балкан, Стара планина) е пресичала хоризонтално полуострова. Тази планинска верига не само дава географското наименование на полуострова, а и го разделя от останалата част на Европа.
Доминирало схващането, че планинската верига, наричана по това време все по - често Балкан, представлявала естествена географска граница на земите, които Цойне означава като "Балкански полуостров".
 Налагането на това название идва като резултат от две обективни обстоятелства. От една страна, това са опитите на учените от XIX в.  да очертаят по - точно границите на отделните европейски подрегиони и да преодолеят елементарното деление на Европейския континент на Западна, Източна, Северна и Южна Европа, завещано им от дейците на Просвещението. Заедно с това все още неоспорими били географските представи за отделните региони и в частност заземите между Черно, Адриатическо и Егейско море, предадени на европейските учени хуманисти с присъщото им преклонение пред авторитетите на Античността.
Преди Аугуст Цойне да въведе понятието Балкански полуостров, в научната книжнина са били използвани множество други различни названия за него. Някои от названията са: Илирийски, Тракийски, Дардански, Елинистичен, Римски, Византийски и др. Дори османската администрация обозначавала балканските си територий като Румелия(от турско словосъчетание "Рум - или" или буквално преведено "Римски земя" ).
Други европейски учени, пътешественици и дипломати, за които полуостровът е бил интересен повече от гледна точка на отношенията на християнска Европа с Османската империя, са предпочитали да го наричат Европейска Турция или Ориенталски полуостров. Самите балкански жители  дълго времe са нямали идея затова, че населяваните от тях земи се схващат от европейците ктоо бособен в географско, геополитическо и историко-типолоическо отношение регион.
През 1565 г. названието Балкан в този му смисъл се среща в официални османотурски документи. Още преди това обаче западни дипломати и пътешественици  споменават, че сред местното население планината е била известна като "Балкан". Първ за това съобщава италианският хуманист Филип Буонакорски Калимах пред 80те години на XV век.
Названието Балкан не се налага бързо на запад. А тук  на самият полуостров гърците и други жители на полуострова са предпочитали да се предържат към античното му име - Хемус. Упорито са повтарали очевидната неистина, прочетена в трудовете на античните автори, че Хемус е огромна планинска верига, част от една мощна "верига на света", която пресичала полуострова от изток на запад. От чиито върхове при ясно време можели да се видят едновремено Черно и Адриатическо море, както и реката Дунав.
 Съществува и друго предложение от къде идва названието Балкан. Някои го свързват с персийския израз Bala Khan. Което означава величествено, внушително. В  тази връзка се припомня, че в областта източно от Каспийско море, съществуват две планински възвишения с названието Balkhan. Изключение то тук е, че топонимът Балкан не е наложен от османците. А от множеството преселнически вълни, дори не е изключено това название да е било използвано и наложено от прабъларите, като се има предвид че  в техният език са съществували много персийски думи.
Разбира се тази теория има  относително значение, тъй като в нито един средновековен източник не е регистрирано названието  Балкан.
 Само 20 години след като Аугуст Цойне предлага полуостровът да се нарича Балкански, френският географ и минералог Ами Буе авторитетно опровергава заблудата, че Балканската планинска верига пресичала целият полуостров. Той очертал нейния обхват от Черноморе до р. Тимок.
Колкото повече европейските теритоии на Османска Турция се превръщали в средоточие на  Източният въпрос, толкова повече названието Балкански полуостров се налагало в дипломатическите среди, във вестникарските новини  и в битовата лексика на европейските и балкански народи. През последните десетилетия на XIX век то окончателно добило гражданственост. Успоредно с това полуостровът си спечелил печалната слава на "Барутен погреб" .
Впрочем още в края на XIX в. някои географи и историци са предлагали различни названия за тази част от Европа. Целта им е била да угодят на собствените си научни прищевки. През 1861г. известният немски албанолог Йохан Георг Фон Хан използвал названието Югоизточен полуостров. 30 години по-късно неговия сънародник еобалд Фишер въвел понятието Югоизточноевропйски полуостров.
След ПСВ , тази част от Европа освен географски и геополитически привкус. Особедно активни в пропагандата били немските учени. Според тях Балканският полуостров представлявал част от Югоизточна Европа и неговата северна граница били реките Дунав и Сава. Тази теза с охота била възприета от някои балкански интелектуалци от държавите, които попадали в полосата, северно от въпросната граница. За тях това била добра възможност да елиминират неприятните за европейското ухо определения "балкански държави" или "балкански нации".
 Прецизният географски анализ чертае северните граници на Балканския полуостров по линията от  устието на р. Идра (Идрия) вТриесткия залив, по южните склонове на    Юлийските Алпи, по басейна на р. Сава и по течението на р. Дунав по делтата й  на Чернорноморския бряг. Останалите граници са ясно очертани от бреговете на Адриатическо, Егейско и Черно море.
  С оглед Средновековната епоха, тези граници и ориентири са имали малко или дори почти никакво значение. Границите на един регион били определяни по различен начин и функционирали по различен начин в различните исторически епохи. Представите за тях също са исторически обосновани и не би могло да се пренесат механично от една епоха в друга. Средновековните жители на Балканския полуостров не са били обременени с представата, че техният регион с нещо е бил по - лош от останалата Европа. При тях дилемата да бъдат жители на Балканите, на Югоизточна Европа или на Средиземноморието не съществувала.
 Ако повечето от съвременните балкански нации могат да проследят своите корени в Средновековието, то наборът от средновековни балкански държави значително се различава от сегашния. При това тогава и разграничаването между "балкански" и "не балкански"   държави  не е съществувало. Ако искаме да направим списък на балканските средновековни държави, той би трябвало примерно да включва и Венеция. Тази италянска морска република имала крайбрежни, пристанищни, и островни владения на Балканите през голяма част от Средновековието. Унгарската монархия, поне от началото на XII в. е била и балканска държава. Тъй като под нейният скиптър са били известно време харватските земи, северна Босна и Херциговина, и Далмация.
Развитието на средновековните балкански държави и общества и тяхното географско разположение категорично отказва да се съобразява със съвременните представи за географска, политическа, езикова, религиозна или всякаква друга граница. През цялото Средновековие на Балканите съществували междуетнически, междудържавни и културни връзки и зависимости, които обикновено имали надграничен характер. Като за пример, Византия дълго време обединявала Балканския полуостров по своя скиптър, в нейните територии влизала Мала Азия, дори за кратък период влиали и Северна Африка, като и Близкият изток. Така Византийската империя смело нарушавала границите между Европа и Мала Азия, между Запад и Близкия изток.
Чрез бреговете на Черно море Балканският полуостров бил във връзка с Кавказ, а чрез Крим и северните черноморски брегове - с обширните равнинни пространства чак до Южен Урал. Следователно навсякъде по протежението на балканските географски граници, очертани от толкова  сигурни ориентири като морските брегове, виждаме по - скоро преливане на държавни, обществени, културни и икономически модели, отколкото изолация и обособеност.
С още по - голяма сила подобна констатация важи за северната гра ица на полуострова. По нейното протежение от Северното Черноморие до полуостров Исирия няма сериозни географски прегради, като изключим, разбира се, Карпатите. Тази граница е широко отворена на северозапад към Централна Европа и на североизток към равнинните пространства на Източна Европа и  Централна Азия. Чрез нея Балканският полуостров и обществата в него изпитвали постоянно влиянието на събития и явления, зародили се в обширните евро-азиатски ареали.
  Въпреки, че мнозина географи чертаят северната граница на Балканския полуостров в централния и североизточния й сектор по течението на р. Дунав, през Средновековието Влашката низина не може да бъде изключена от историческото, етническото и културно развитие на полуострова.
Всъщност от историческа, културна, религиозна и икономическа гледна точка река Дунав не е разделяла, а е обединявала хората, живеещи по двата й бряга. Дълго време Влашката низина била в пределите на Бъларскта държава. По - късно в нея се разпореждали различни номадски народи. Така пространството между Карптие, река Дунав и Черно море функционирало като част от  зоната  на синтез между номадизма и уседналото земеделие. Констатацията, че през Средновеоит Влшката низина е част от балканското развитие, не се поколебава и в периода на възникване и укрепване на Влашкото  воеводство  от началото  на XIV в.
Taзи държава по своето държавно и културно-религиозно развитие принадлижала към византийско-славянския държавен,религиозен, езиков и културен модел.
От всичко казано дотук може да се направи изводът, че границите на Балканския полуостров през Средновековието представлявали не толкова демаркационни линии, колкото динамични "контактни зони". Те свързвали балканските общества и държави с Апенинския полуостров, със Средиземноморието, с Мала Азия, с Кавказ и обществата по Черноморския бряг,  с Централна и Източна Европа, с Централна Азия. Тези многобройни и пъстри като обществено и културно съдържание контакти до голяма степен са отговорни за богатия обществено — културен  синтез, който се осъществявал на балканска земя. Затова като цяло Балканският полуостров може да се определи не като "кръстопът" или "мост", а като обширна "контактна зона", в която си давали и си дават среща разнообразни народи. От друга страна, тя е имала и много негативни последици за балканските общества и държави, защото е създавала и създава предпоставки за прекомерена обществено-политическа динамика и нестабилност.
Поради механизмите на функциониране на границите им и поради разположението им на важни пътища или трасета на движение балканските земи са привличали заселници, завоеватели, религиозни учения и др. Това води до възникването на прекомерно пъстра картина на обществени отношения, държавни модели, етнически структури, културни и др. Тази пъстрота е една от отличителните белези на Балканския полуостров в сравнение с останалите европейски региони.



Литература:
  Христо Матанов, Средновековни Балкани

понеделник, 22 юли 2013 г.

Гостуването ми в "Утро с DC TV"

Днес бях поканен да гостувам в предаването "Утро с DC TV" където говорихме за средновековната българска история, историческите възстановки и бъдещето им в България, също така и равносметка за приключилият средновековен панаир в Асеновград, провел се от 7 до 9 юни тази година.


петък, 19 юли 2013 г.

Средновековния меч

Искам да ви запозная с едно от любимите ми оръжия - това е средновековният европейски меч.
Още тук искам да отбележа, че европейските мечове не тежат по 5-6 кг., както лансират във филмите. Заслуги за този мит са, романите и археологическите находки, по - скоро тяхното лошо състояние, неправилната им интерпретация и много други причини.
Едноръчният меч тежи условно от 900 грама до 1300 града зависимост от типа.
Освен мита за теглото на меча, има и още един мит - митът за способностите на меча.
В почти всички филми мечовете разсичат човешкото тяло като масло. А дори разсичат и бетонни стени, скали и какво ли още не.  Разбира се, въпреки тези митове за меча, той има страховити способности. Всеки собственик на реплика на средновековен меч може да се убеди в това. По стенописи и други исторически извори може да видим как мечът сече крайници. Това изобщо не са измислици и преувеличения.
В Средновековието мечът е едва ли не е бил боготворен .
Мечът е продължение на ръката, душата на войнът , спътник в живота, другар в нощта, съдник и спасител в битката.
В късното Средновековие вече едноръчният средновековен меч служи и за аксесоар.
Европейският средновековен меч е дълго хладно оръжие, с два режещи ръба, изработено от стомана.
За да придобием представа за различните мечове ще ви дам пример.
Ранните викингските мечове са създадени за единичен бой, за бой във формация и за сечене.
По - късните средновековни европейски  мечове са с по - дълъг гард, за предпазване на ръката, с по - дълга дръжка за по - добър контрол на оръжието, с по - дълго острие за пронизване и сечене на врага.

Тук смятам да ви запозная и с анатомията на мечa. 
 Острието:

1.  Острие - това е честа на меча от върха до предпазителя.
2. Връх - това е върха на острието
3. Боен ръб - това е режещата част на острието
4. Език - това е часта на острието която влиза под дръжката, тя е част от ръкохватката.
5. Нит - това е часта на езика с която се занитва помела.
6. Ръкохватка - дръжката на меча, това е тази част от меча която държиш в ръката си.
7. Канал или жлеб - при различните острието тези канали са различни или ги няма. Каналът се прави за да се балансира острието и меча.




Ръкохватката:

1. Предпазител
2. Помел - това е тежестта в края на ръкохватката , помелът служи за баланс.
3. Втулка на нита - с нея се занитва самият помел.

Ето тук можете да проследите еволюцията на меча от 6  до 16 век. Виждате как постепенно острието става по -дълго и по-тънко, предпазителят(гарда) и той става по-дълъг, най-вече поради особености в употребата на оръжието.
Има фактически меч за една ръка и меч за ръка и половина, който може да се ползва с една или две ръце.
Разбира се, появяват се и мечове за две ръце, които достигат до 150см дължина. В самият край на средновековието и на прага на ренесанса се появяват дори и по - голями мечове.

 На тази снимка в дясно можете да видите нагледно разликата между викингски меч от 9 век и европейски меч от 15 век.
Мечовете в Средновековна Европа еволюират в интервала 500 -1500 г. от  стоманени келтски мечове в типичните за Средновековието мечове. Koeто от своя страна е резултат от  една традиция за направата на прави, заострени от двете страни мечове. Която традиция започва още от бронзовите мечове около 1500г. пр. хр. С изгрева на Средновековието тези мечове започват да придобиват различен облик. Меч за една ръка има дължина около 1000 мм в който се включва и ръкохватката. В другата ръка обикновено се държал щит. Тук искам да отбележа, че щита освен за защита може да се използва и за нападение. Често с мечът се блокират удари, а в същото време се нанася удар с щита.
В Ранното Средновековие повечето мечове са били с тънки острието предназначени за  посичане(както отбелязах по - горе в статията), често върхът на острието е бил леко закръглен.
С идването на Средновековието и ранните векове на този период остриетата на мечовете са били къси и много по-остри.
С появата на по-добри брони и снаряжение, се появяват и мечове с по-дълги ръкохватки и остриета. В битка средновековният европейски мечът се използвал с две ръце за да се увеличи силата на удъра.
Когато през 4-5 век вестготите нападат Римската империя, те донасят и меча, така наречен от римляните - дълъг меч. Всъщност като се има предвид размера на римският меч - гладиус (60 см обща дължина), спата (70-75 см обща дължина) можем да си направим извода, че всъщност
мечовете на вестготите не са били „дълги” по смисъла, който влагаме в понятието „дълъг меч” като синоним на меч за ръка и половина, а всъщност са били просто по-дълги в сравнение с римските мечове във въпросния период.



Днес съществуват реплики на мечове, и тъй наречените "мечоподобни обекти", които изглеждат като мечовете, но стават само за украшение на стената.
Реплики на средновековния меч са различни.
Ето един типичен средновековен меч за една ръка:



Копие на музеен експонат:










Тренировъчните мечове са с нарочно затъпени остриета и заоблен връх, с оглед на безопасността. Те трябва да тежат колкото истинските мечове, да имат същите характеристики.



Мечовете за историческа възстановка са затъпени, но са по - тежки от мечовете за тренировка. Което ги прави неподходящи за тренировка.

Съществува и класификация на мечовете, за сега най-добрата класификация е типологията на
Ewart Oakeshott.
http://www.oakeshott.org/Typo.html


Tази класификация на европейския средновековен меч не е инструмент за датировка на средновековния меч, а е помагало да се определи малко или много кое е типичното за даден меч.


Като за край на публикацията ще оставя и връзки които могат да ви помогнат: