вторник, 1 юли 2014 г.

Палеологов ренесанс – разцвет в тежка криза


След християнизацията на България,   ние се обвързваме вечно с Православието. Обвързваме се трайно с Византия. Въпреки, че оставаме верни на собствената си идентичност, Византия обезателно оказва дълбоко влияние върху църковното ни и художествено изкуство. Изобщо в цялата ни култура. Живописта и  изобразителното изкуство има църковен характер. В късното средновековие, много творци се опитват да избегнат това Византийско влияние, но църковните им догми не позволяват да се случи. Въпреки това някои творци пренебрегват догмите и се отклоняват от тях.  Религиозните сцени и образи се разполагали по едно строг установен ред, а изписването  му било подчинено на определени канони и шаблони. Средновековните художници нямали за цел да пресъздават реалистично заобикалящият ги свят. Целите им били разкриване на вътрешният мир в изобразените сцени.                                                  
 През XIV в. Развитието на Българската живопис протича в две главни насоки. Значителна част от създадените паметници продължават стриктно да следват установеният канон, характеризират се архаизъм и консерватизъм. От друга страна, появяват се обаче и художествени творби, които в значителна степен са повлияни от изкуството на съседа Византия, където през този период протича т. нар. Палеологов ренесанс.                                                                                                                             
  Най-силно въздействието на Палеологовият ренесанс се чувства в запазените стенописи в скалния манастир край с. Иваново (Русенско).                                                        
 Наред с църковната живопис през XIII и XIV в.  се развива и миниатюрната живопис. Заслужават отбелязване няколко книжовни произведения от времето на Иван Александър, които притежават изящно изработени миниатюри. Най – известното от тях е Лондонското четириевангелие, което съдържа 366 многоцветни миниатюри, нарисувани с вдъхновение от неизвестен майстор. Между рисунките със сюжети от Светото писание се съдържа и портрет на българският цар заедно със семейството му. По негова лична поръчка била изработена и миниатюрите към Манасиевата хроника, които са 69 на брой[1].                                                                                                                            

И до днес  остава не напълно обяснимо по какъв точно начин в тежка стопанска и военнополитическа обстановка на късна Византия се стига до нов подем на културата и изкуството, съперничещ на ония от времето на „Македонския ренесанс“. Създава се впечатлението, че във времето на никейското „изгнание“  е акумулирана гигантска енергия, която след 1261 г.  ражда онова високо изкуство, което често е определяно като ренесансово или пред ренесансов. В Палеологовият ренесанс наистина има много черти, които го сближават с културните процеси на тогавашна Италия. Палеологовият ренесанс  оказва огромно влияние над българското църковно изкуство и живопис.

Най – голям  е разцвета на изобразителното изкуство, в което най – често се вижда новото „ренесансово“ начало. Хуманистическите идеи, които са така близки на големите византийски интелектуалци, оказват въздействието си и в художественото творчество. Византийският стил е обогатен с нови черти, а главните тенденции в развитието му се изразяват в засилването на светските елементи, постепенното отегляне от монументализма на предишните епохи, засилената индивидуализация. Връзката с античното изкуство става изключително силна, тя вече не се изразява само с формални и външни белези, а прониква дълбоко в същността на творбите. Палеологовият стил съответства на онази епоха, на все по – яркото себевъзприемане на византийците  или ромейте, като потомци на древните гърци. В строителството, както бе отбелязано мащабите на сградите и архитектурните пропорции придобиват все по – голяма камерност, а с нея – и своеобразна аристократична затвореност.  Фрешските постепенно изместват музайките, те запълват цялото пространство на храма, все по – важна проля в интериора играе иконата. Важна особеност на новият стил е усилването на динамиката, неговата емоциопналост и експресивност. Увеличават се многофигурните композиции, жестовете на фигурите стават поривисти, одеждите им се развиват. Същевременно се усложнява иконографията, навлизат сцени от апокрифната литература, християнизирани антични теми пейзажите не са просто декор, те внушават определени емоции и чувства. Любими цветове на художниците са гълъбовосният и зелиникавожълтият. Тоновете са меки и светли. Най – съвършено явление във византийската живопис са фреските и мозайките от църквата на манастира „ХОРА“ с ктитор Теодор Метохит. Върху тях личи отпечатъкът на един аристократичен вкус, белязан обаче от идеите на византийския хуманизъм.  Основни в неговия интериор са два цикала от образи и композиции, посветени на живота на Христос и Богородица. След най – добрите мозайки е „Дейсис“, където фигурите  на Богородица и Христос са изпълнени с елегантност и благородство. Интерес представлява и ктиторската цвена, където коленичилият Метохит поднасяна модел на храма на седящия на трон Христос. Изображението на логотета е несъмнено портретно и емоционално наситено. По  думите на В. Лазаров изисканата палитра на неизвестните византийски художници прави творбите на Джото да изглеждат пъстри и примитивни. В най – ново време джамията е подложена на пълна реставрация, при която са открити неизвестни фрески. При тях срещаме експресивни образи, които могат да съперничат на световноизвестните мозайки. От столичните паметници, близки до живописта на „Хора“ са мозайките на църквата „Св. Мария Памакаристос“, чийто ктитор е известният пълководец Михаил Глава Тарханиот (същият, който командва византийските войски при действията им срещу Ивайло в България).                                                              
Като един от водещите центрове на културата и изкуството през XIV и XV в. изпъква споменатата Мистра. Днес големият средновековен град е в развалини и представлява своеобразен музей под открито небе. При най-големия си разцвет градът, дал на византийската философия учени  като Плетон, е имал многобройни църкви, разкошни дворци, богати жилищни сгради. Сред запазените паметници изпъква митрополитската църква „Св. Димитър“, „Богородица Перивлептос“  и църквата на манастира „Пантанасиос“. Изкуството в Мистра съперничи на столичната живопис, като отразява засилените интелектуални търсения в цветущата и почти независима далечна  провинция. Именно тук увлечението на античността и древна Гърция  достига своя връх, дори и иконографията личи пиететът към исторически сюжети. В Мистра превес има фресковата живопис, в която се откроява хармонично съчетания на пропорциите между фигурите и пейзажа. В тези културни процеси през XIV в. важна роля играе и Солун, тясно свързан с близките атонски манастири. Завладяването на града от турците обаче прекъсва своеобразната му конкуренция с Константинопол. Интересни паметници от онова време има и в Охрид, центъра на архиепископията на „цяла България“. Според тях не може да не бъде отбелязана църквата „Богородица Перивлептос“ от края на XIII в. Византийското палеологово изкуство има силен отзвук в  България(Скалната църква край Иваново), Сърбия и особено в Русия. Тук работи прочутият Теофан Грек, византийски художник, дошъл от Русия в края на XIV в. Многократно е подчертавана връзката между изкуството на блестящия руски художник Андрей Рубльов и византийската култура от Палеологовата епоха. Византийското изкуство има сериозен отзвук в Италия, за което съществуват много изследвания, търсещи връзката с Италиянския ренесанс. В това отношение особено показателна е фигурата на Ел Герко, макар и в по-късно време.                            
 От иконите, рисувани през XIII XV в. са запазени многобройни образци. Разширява се присъствието на иконата – икони кръсят стените на църквите и домовете. Особена роля в размаха на иконописта играе развитието на иконостаса, който се налага трайно в храмовете, параклисите, частните домове. Големите и високи иконостаси събират в себе си цели цикли от изображения, засилват повествователното начало, като, от друга страна, иконата запазва самостоятелността си на художествен обект. Традиционно силно остава участието на иконите в религиозни процеси и други церемонии. През 1453 г. най – знаменитите и смятани за чудотворни икони са разнасяни по улиците и стените на Константинопол с надеждата, че ще предотвратят турско завоевание. Между най – популярните константинополски икони са тези на „Богородица Обигитрия“ (Пътеводителка) и „Елеуса“. Константинопол остава най – големият производител на икони, но губи монополното си положение от преди 1204 г.       Ролята на Солун и атонските манастири в иконописта е силна както във вътрешен план, така и по отношение на българските, сръбските и руските земи. Иконите се изписват в Охрид,  където се чувства не само солунското, но и столичното влияние, например Андроник II изпраща една икона в дар на архиепископията. Сред любимите сюжети е Светата Тройца, позната от няколко паметника,  нейната далечна реплика в Русия е прочутата творба на Андрей Рубльов. В иконописта навлизат и нови персонажи,  най – вече под влиянието на исихазма. Сред тях са Св. Георги Палама, прочутият компзитор, българкинът Св Йоан Кукузел, Св. Грегории Синаит и др.                                       
Михаил Палеолог възстановява дворцовия скрипторий още в 1261 г. След богатата му продукция е едно украсено с миниатюри евангелие,  изпратено на френският крал Луи IX през 1269 г. Създават се своеобразни ателиета за миниатюра, появява се практиката миниатюрите да се поръчват именно от тях, тъй като не във всеки скрипторий има художници, както е било по – рано.         
Тази практика повишава художественото майсторство, но нарушава връзката между преписвач и художник, а ръкописа нерядко престава да бъде единство между текст и илюстрация. Своеобразна мода е художниците да украсяват готови кодекси, включително такива, създадени десетилетия по – рано.                                                                                                        По този начин миниатюрите в повечето случай са на самостоятелни листи и са повлияни от съвременната живопис и иконопис. След най – представителните ръкописи е сборникът с теологични трудове на Йоан VI Кантакузин, създаден около 1370 – 1375 г.  В него има четири миниатюри със самостоятелни композиции – виждаме Кантакузин да председателства събора пред 1351 г. както императо, както и двойния му портрет като владетел и монарх. В ръкопис със съчиненията на Хипократ е поместен портрет на Алексий Апокавк, най – големия противник на Кантакузин. С портрети на авторите започват съчиненията на историците Никита Хониат и Никифор Григара. Илюстрирани са и книгата за Варлаам и Йоасаф, „Книга на Йов“ и много други. След тях е и „Богородичният акатист“, от който са известни шест преписа. През XIV в. се умножават ръкописите, изработени от хартия, където срещаме графични рисунки с перо, Те се подчертават леко с тънък слой боя и напомнят аоварепйата техника. От този тип са портретите рисунките на императори от династията на Палеолозите от един кодекс, пазен в Париж. Влиянието на византийската миниатюра в България,  особено в Търново, е изразено по блестящ начин от илюстрирания превод на „Хрониката“ на Константин Манаси и т.нар. Лондонско четериевангелие на Иван Александър. Подобни паметници има в Грузия, а в Сицилия се говори за една итало-гръцка школа в миниатюрата.                                     
Приложното изкуство е най – силно засегнато от финансовата оскъдица. Съвременниците отбелязват такива показателни явления, като замяната на скъпите златни и сребърни съдове и чаши с глинени в самия императорски дворец. Рязко спада производството на луксозни стоки – златотъкани одежди, бижута, предмети от слонова кост и други. Тайната на някой техники е изгубена. Въпреки всичко продължават да се създават и високо художествени образци. Още Михаил Палеолог обновява църковната утвар на „Св. София“, опитвайки се поне от части да заличи пораженията от разграбеното през 1204 г. Една чаша на деспод Мануил Канкатузин се пази в манастира „Ватопед“. За съжаление  много паметници са унищожени от самите византийци, което има своето оправдание – малко преди падането на Цариград в 1453 г. Константинопол Драгаш заповядва златните  предмети в дворците и църквите да бъдат претопени, за да се заплати на чуждите наемници и да се осигури продоволствие за обсадения град. Оцелялото от тези „акция“ е разграбено от турците.                   Сред най – развитите направления на приложното изкуство е изработката на обкови за икони. По – известни са онезина иконата „Богородица с младенеца“ от края на XIII в. и на другата едноименна икона в Москва, в един от детайлите на която е релефният портрет на Георги Акрополит. През XV в. е изработен обковът на чудотворната „Владимирска Богородица: с разкошна украса и гръцки монограм на московският  митрополит Фотий.  От бижутерията заслужа отбелязване един медальон с изображение на император Константин Драгаш и Теодора, днес в Атина. Слоновата кост, един от любимите материали на византийските майстори, през XIII – XV в. е  практически недостъпна поради високата си цена.                                                               
Запазена е само една малка  пластинка, представляваща  Йоан V Палеолог и семейството му. Както пише А. Грабар, този факт по своеобразен начин отразява високата цена на слоновата кост в обеднялата империя. Този материал се заменя със стеатит, а по – късно и с дърво. От художествените тъкани са запазени главно църковни одежди, една сериа от плащаници, най – старата от които е от Охрид, подарена от Андроник II.    Фигурите върху нея са изпълнени със златни и сребърни нишки и разноцветни копринени конци. Особено изящни е плащаницата от църквата „Панагуди“ в Солун (XIV в.), както и т. нар. далматика на Карл Велики, която се пази в Рим. Многократно са анализирани техниката  и изображенията върху двата сакоса на споменатия митрополит Фотий. Парадните одежди са изключително скъпи и се пазят като неоценимо богатство. Историкът Георги Пахимер образно предава това разбиране с думите на Михаил VII към сина му Андроник II, който    бил излязъл  на лош в императорски костюм – безценните одежди „са изтъкани с кръвта на ромейте“ и трябвада бъдат използвани само в полза на империята, при среща с чужди посланици, при преговори и други важни държавни дела[2].          






[1] П. Ангелов, Д. Саздов, И. Стянов., История на България 681 – 1944 г. том първи, изд. Софи-Р, 2003 г.
[2] Хронологична енциклопедия на света т.VI, изд. “ЕЛПИС“ – В. Търново 1991 г.