четвъртък, 20 юни 2013 г.

Викингите на Балканите

В самия край на VIII и в началото на IX век, Скандинавският полуостров (Scandia – “прекрасен остров”) на няколко пъти изригва войнствени етнически групи, които, с цел грабежи, войни и търговия, се спускат покрай бреговете на Западна и Южна Европа, а по-късно – и по източните части на европейския континент. Византийските и източнославянските извори ги наричат “варяги”, а повечето западноевропейски извори – “викинги” и “нормани” (северни хора, хора от Севера).
Безпримерни авантюристи, смели моряци и победоносни воини, те силно повлияват, а, в някои случаи, и коренно променят съдбата на цели народи, области и държави в средновековна Европа.
На първо място, те променят своята собствена съдба. Оформят се нови европейски държави – Дания, Норвегия, Швеция.
През IX – XII век, те променят политическата география на Франция (Норманско херцогство), на Англия (т. н. Област на датското право) и на Южна Италия (Сицилийско кралство на норманите).
Според руската летопис “Повесть временньiх лет”, в средата на първата половина на IX век или малко по-късно, варяги създават Киевска Русия и управляват “Горната Русия” (Новгород).
След няколко победоносни похода на киевските варяго-руски князе Светослав (945-972) и неговия син Владимир (980-1015), загива изтерзаният от вътрешнополитически междуособици Аварски каганат.
Вследствие от дунавските походи на княз Светослав през 968 г. и 969-971 г., и настаняването му в българската столица Велики Преслав, византийският император Йоан Цимисхий (969-976) организира, през 971 г., “освободителен” поход, насочен срещу него. Този поход води до началото на края на Първото българско царство, който настъпва през 1018 г.
Викингите са откриватели и колонизатори на Исландия и на Гренландия. Вероятно, те са стъпили и в Северна Америка.
Кои са пътищата, по които скандинавците достигат до Балканите?
Първият, очертан от варягите-руси е т. н. “Путь из варяг в греки”, споменат в “Повесть временньiх лет”. По бурните води на днешното Балтийско море и на северните реки, те достигали до р. Днепър и, оттам - до Черно море. Този път е и най-краткият.
Вторият е по Средиземно море и е прокаран от норманите.
Пътят на варягите от Северна Европа през източноевропейските степи към Константинопол е описан подробно от византийския император Константин VII Багренородни (913-959) в съчинението му “За управлението на империята”. Там се споменава, че варягите преминавали по брега на Черно море и така достигали до византийската столица.
От историческите извори знаем за множество походи на варягите към столицата на Византийската империя, проведени през годините: 838 (?), 842, 860, 907, 911, 941, 943, 944, 969-971, 988, 1024, 1043.
Походите са предимно търговски или военни, рядко – дипломатически. Според изворите, тези походи са били извършвани с корабите на варягите, наричани от византийците “моноксили”, т.е. – (лодки?) еднодръвки.
Понякога, походите към Константинопол са засягали и други области на Балканите. Например, след проваления поход на варяжкия княз Игор /със скандинавско име Ингвар/ (912-945), през 943 г., неговите печенежки съюзници са овъзмездени, като им е било разрешено да нападнат земите на днешна Добруджа.
Византийските извори доста обширно отразяват двата похода (през 968 г. и 969-971 г.) на киевския княз Светослав на юг от р. Дунав.
Всичко започнало след вдна дипломатическа инициатива на византийския император Никифор II Фока (963-969), целяща да накара варягите (хронистът Лъв Дякон ги нарича “рос”) да нападнат българите от североизток. Императорският пратеник – патриций Калокир – склонил княз Светослав да нахлуе в Дунавска България. През 968 г., бил осъществен първият поход. Варягите-руси преминали р. Дунав и не само разгромили граничните постове и армията, която българите изпратили срещу тях, но успели да превземат и 80 български крепости. Обаче, съвсем скоро, им се наложило да се завърнат в столицата си Киев, за да я защитят от печенегите – съюзници на българите. Вторият поход започнал през следващата година (969).
За кратко време, Светослав покорил източните земи на българското царство. Той оствил в Преслав управляващия български цар Борис II, но военната власт в българската столица преминала в ръцете на един от варяжките военачалници – Свенкел/Свенелд (Свен). Самият Светослав се установил в крепостта Дръстър (дн. Силистра). Обединени българо-варяжки войски нееднократно нахлували във византийски територии, дори достигнали до Филипополис (дн. Пловдив).
Последвалите събития са доста трагични за българското царство. Новият византийски император Йоан I Цимисхий (969-976) оглавил един “освободителен” поход, целящ да прогони варягите от българските земи. Българската аристокрация била разединена, не знаейки кого да подкрепи – законния български цар или някой от “приятелите” на България – княза или императора... Йоан I Цимисхий успял последователно да превземе Преслав и да обсади Дръстър. След няколко сражения, принудил киевския княз и неговите воини да се оттеглят от българските земи. На връщане от Балканите, някъде по р. Днепър, войнственият Светослав загинал в сражение с печенегите. А “верния приятел на българите” – византийският император – завладял източните земи на българското царство.
Освен походите, най-значимо е присъствието на варяги и нормани, като наемници, във византийската армия.
След покръстването на Русия (в 988 г.), князът-кръстител Владимир I изпраща в Константинопол т. н. “варяжки корпус”, състоящ се от ок. 6 000 д. Отряди от този корпус участват във военните действия на византийския император Василий II Българоубиецът /кръстител на Русия/ (976-1025) срещу българския цар Самуил (976-1015).
Наемническата служба във византийската армия е била доста примамлива. Освен варяги, през Киевска Рус, по пътя “из варяг к греки”, от северните страни Дания, Норвегия и Швеция, в столицята на Византия – Константинопол (наречен в скандинавските саги Миклагард – “град на Михаил”) се стичали и нормански аристократи, и обикновени войници.
Логичен е въпросът: Какво ги привлича тук?
От една страна, наемниците получават високо месечно възнаграждение – около 30 солида (златни монети). Отделно от високата заплата, съществуват неограничени възможности за самостоятелно забогатяване - чрез заграбване на военна плячка, чрез участие в грабежи и в преврати.
За сравнение, минималният месечен доход на едно стратиотско имение е 12 солида.
От друга страна, като наемници, те са били част от най-богатата, по онова време, държава и се намирали в центъра на светския и политическия живот в нейната столица.
Нека не забравяме, че те трупали безценен военен опит, участвайки във войните на Византия срещу много от нейните врагове.
Най-известният скандинавски наемник на византийска служба е вождът на “варяжкия корпус” при византийските императори от 1034/1036 до 1043 г., по-малкият брат на норвежкия крал св. Олаф (1016-1030) – бъдещият норвежки крал (1047-1066) и основател на гр. Осло – Харалд Хардрад Суровият, наричан в литературата “последният от конунгите-викинги”. Начело на отряд от 500 воини, норвежкият принц се сражава срещу арабите в мала Азия и в Южна Италия. Участва и в потушаването на българското въстание, начело на което стои Петър II Делян, в 1041 г. (Край крепостта Острово била разбита войската на ослепения Петър II Делян, който попаднал в плен.) Според скандинавските саги, той е главно действащо лице в тези събития, поради което получава прозвището “Опустошителят на България” (“Bolgara brennir”). Плячката, с която той се завръща в родината си, била много голяма и тежка – трудно я повдигали 12 здрави младежи.
Последният варяго-руски поход срещу Константинопол е през 1043 г.
Оглавяваната от княз Владимир Ярославович войска претърпяла голям морски неуспех. Част от войската, начело с воеводата Вишата, се връщала по суша и (византийският хронист Йоан Скилица споменава, че) “срещу тях, по крайбрежието на т. н. Варна, излязъл вестът Катакалон Кекавмен, който бил управител на селищата край р. Истър”. Варягите-руси били разбити. Около 800 д. били взети в плен и отведени в Константинопол.
След 70-те години на XI в., варяго-руските дружини в императорската гвардия са изместени от нормано-английски такива. Вероятно, с тези нови северни пришълци е свързано едно почти неизвестно явление, случило се по времето на император Алексий I Комнин (1018-1118) – заселването на нормани в Северна Добруджа, в края на XI век. Те нарекли тази земя “Нова Англия (“New England”), но, по неизвестни причини, не се задържали дълго тук.
Последните данни за присъствие на по-късни следовници на скандинавски воини на Балканите са свързани с нашествията в западната половина на полуострова на италианските нормани, водени от Робърт Гискар и Боемонд Тарентски, в края на XI-XII век (особено тежък удар за Империята било опустошаването на градовете Драч и Солун, през 1185 г.), както и - с преминаването на кръстоносните армии през балканските земи, по пътя им към Ерусалим, по време на Кръстоносните походи, насочени натам. По пътя си към Константинопол, норманската войска грабела добитък, унищожавала селища на еретици, дори се стигнало до сблъсък с византийската армия, която трябвало да ги посрещне и да ги екскортира до византийската столица. Ползата за византийците от Първия Кръстоносен поход била, че придобили без бой Никея, само защото постигнали уговорка с началника на гарнизона да пусне византийската армия вътре. Не било разрешено на кръстоносците да плячкосат града или давземат пленници, които да върнат срещу откуп.
В Светите земи, Робърт и Боемонд създали Антиохийското княжество, което просъществувало 170 години - от 1098 до 1268 г. Стратегическият град Антиохия бил превзет от кръстоносците, с помощтта на жителите му. После, издържал една арабска обсада. Щом градът станал отново християнски, норманите решили да не спазят уговорката си с византийците – да им предават завладените от арабите бивши византийски градове и крепости - и задържали Антиохия за себе си. Създаването на Едеското графство на Бодуен Булонски (което просъществувало 46 години - от 1098 до 1144 г.) и на Антиохийското княжество на Боемонд Тарентски дали основание на всеки благородник, водещ своя армия в Светите земи, да потърси начини да се сдобие със свои собствени земи. Още при Първия Кръстоносен поход, кръстоносците подменили главната цел на похода – да защитава християните. Целта им вече била да защитават своите лични интереси. Бодуен и Боемонд останали да защитават новата си собственост, а Танкред продължил с останалите - по пътя към Ерусалим. Той завладял два града в Галилея - Тиверия и Назарет.

Няма коментари: