събота, 29 юни 2013 г.

Експериментална археология

За да ви запозная с моето хоби - историческа реконструкция (разясних я в една от предните ми публикации), ще трябва да ви запозная и с още един метод - експериментална археология.

В нея се  използват няколко различни метода, техники, анализи и подходи, за да генерира и тестват хипотези, основани на археологически изходен материал, като древни структури или артефакти. Пресъздаване на различни елементи(като например въоръжението/снаряжението, културата, бита и облеклото) от определен исторически период. Използват се автентични материали и техники , така както са се ползвали тогава, за да се придобие пълна представа за живота на човека от пресъздавания исторически период.
 

Реконструктивна археология

 

 Една от основните форми на експериментална археология е създаване на копия на исторически структури се използват само исторически точна технологии. Това понякога се нарича реконструктивна археология, обаче, реконструкция предполага точно копие на миналото, когато тя е в действителност само на изграждането на идеята на един човек от миналото, толкова по-археологически правилният термин е работен изграждането на миналото .

вторник, 25 юни 2013 г.

Асеновград - историческа справка

Ще ви запозная с моя град - Асеновград,
Източник е  http://www.assenovgrad.com


Асеновград е част от обширното пловдивско поле, разположена там, където равнината постепенно се слива със северните склонове на Родопите, издигащи се плавно на юг, за да преминат нагоре в стръмни планински върхове.
Сред естественоисторическите предпоставки за заселването на този район от особено значение е благоприятния климат и особено неговите специфични местни компоненти характерни за селищата от природопската яка. Той спада към областта със преходен средиземноморски климат с някои местни особености. Друг фактор за ранното заселване на този край са и плодородните почви, богато напоявани от реките Асеница, Мечка и Сушица. Освен това долините на реките са били и остават естествените пътища, по които хората от най-дълбока древност до днес са преминавали и преминават от Беломорието в Тракийската низина и обратно. Наличието на тези важни във всяко отношение артерии е позволило свободното преминаване на етнически групи, културни влияния и заемки, способстващи приобщаването на населението от двете страни на планината към културата на съответната епоха.
Проникването и заселването на първите земеделско-скотовъдни племена от източно-средиземноморски произход през Родопите се е извършело именно по тези естествени пътища – долините на реките. Това става за пръв път през епохата на ранния неолит, датиран у нас в края на 7-то и началото на 6-то хил. пр. Хр. Свидетелства за такова раздвижване на човешки колективи са множеството праисторически селищни могили възникнали както във вътрешността на Тракия, така и в самите Родопи. Това са и най-интересните и характерни паметници на праисторическата епоха у нас.

В района на Асеновград, по северните склонове на Родопите са регистрирани 13 праисторически селищни могили. Те възникват и загиват в различно време. Животът в някои от тях е прекъснал рано и завинаги, при други без хиатус от неолита до бронзовата епоха, а при трети макар и с прекъсване селищата просъществуват на едно и също място през всички исторически епохи до Средновековието. В района на Асеновград досега, чрез археологически разкопки са проучени изцяло, или частично праисторическите селищни могили при селата Мулдава, Леново, Руен, Златовръх и Долнослав.
Много ползотворни се оказват проучванията на могилата при с. Мулдава. Комплексния анализ на целия теренен археологически материал показва, че се касае за селище възникнало и съществувало през епохата на ранния неолит. Друго проучено праисторическо селище е това в м. „Курттепе” при с. Руен, съществувало през халколита, или каменно-медната епоха. Основната идея при проучването на това селище е била установяването на наличие или отсъствие на континуитет между неолитната и халколитната култура в селищата по северните склонове на Родопите. Това е от голямо значение за проучването на етногенезиса, бита и културата на населението, живяло през тези епохи не само в района на Асеновград, но и в цяла днешна Тракия. Проучванията доказват, че хората създали високата халколитна култура у нас са преки потомци на първите заселници основали своите селища тук през ранната неолитна епоха. Каменно-медната епоха се датира от 5-то до края на 4-то хил. пр. Хр.
Характерен неин белег е появата и разпространението на първия познат на човека метал – медта. Добиването, извличането и обработването му изисква високи технологични умения, до които хората стигат по емпиричен път водени от хилядолетния си опит. Въпреки безспорните си предимства предметите от мед са все още много редки, затова сечивата от огладен камък остават най-масово разпространените и през тази епоха. Съществен белег на селищата през каменно-медната епоха регистриран при проучванията на „Курт тепе”, „Лопките” и др. е появата на укрепителна система, което говори за зачестили стълкновения между селищата породени главно от икономически причини.
Бронзовата епоха в района на Асеновград е сравнително по-слабо проучена. Следи от тази култура са регистрирани както в самия град, така и в района около него. Находките са предимно случайни, придобити при строителни или земеделски работи. Въпреки това въз основа анализ с проучвания извършени в други райони на страната можем със сигурност да твърдим, че историческата съдба на населението по северните склонове на Родопите не е била по-различна от тази на по-добре проучените райони. През бронзовата епоха обществото прави голяма крачка към по-нататъшния си прогрес. Изнамерен е бронза, опитомен е коня, открито е колелото. Повишената мобилност разширява икономическите и културни връзки с далечни страни и народи. Разрушена и преобразувана е цялата социална структура на обществото. Културата добива нов облик. През бронзовата епоха населението в нашите земи изживява постепенно процеса на окончателното формиране на народността, а в края на XII в. пр. Хр. в Омировия епос се появява за пръв път етнонима ТРАКИ, който се превръща в обединителен за хората, живели на територията между Черно море и Вардар и Егейско море и Карпатите.
През I хил. пр. Хр. средното течение на р. Асеница и северните склонове на Родопите около Асеновград са вече населени от тракийското племе беси. За пръв път племето беси се споменава в историята на Херодот. За тях той пише, че са прорицатели на голямото тракийско родопско светилище на Дионис. Херодот ни е оставил сведения и за сатрите, за които пише, че са единствените, които персийския цар Ксеркс /486-464 г. пр. Хр./ не е успял да покори, преминавайки през земите на траките в походите си срещу древногръцките полиси Атина и Спарта. Името сатри означава независими, свободни хора. Тук най-вероятно се касае за голямо тракийско племенно обединение в Родопската област. По-късно започва да се налага името на най-силното и влиятелно племе в този съюз, това на бесите, което постепенно измества напълно обединителния етноним сатри.
Бесите се делят на два основни клона – планински и равнинни. Занимават се със земеделие, скотовъдство, рударство и металургия. Археологическите, а по-късно и писмените извори дават известна представа за спецификата на тракийската селищна система състояща се от два вида селища: неукрепени, или открити и укрепени крепости убежища, построени на естествено труднодостъпни места. Сведенията за състоянието и развитието на селищната мрежа, материалната и духовна култура на населението в района на Асеновград през ранната /ХІ – VІ в. пр Хр./ и късна /VІ – І в.пр. Хр./ желязна епоха, както навсякъде у нас са твърде оскъдни. Това не означава, че съвсем липсват. На територията на съвременния град при ЖП гарата, височините „Св. Архангели”, „Анатемата”, Асенова крепост, Добростанския планински масив и др. са регистрирани следи от тракийски селища и светилища. Находките, които познаваме от тази епоха имат предимно случаен характер. Разпилени и частично разрушени те са загубели значителна част от информацията, с които са били натоварени, а с това и значението си на основни първоизвори. Разглеждайки тези артефакти в светлината на специфичната тракийска селищна система се налага извода за съществуването и у нас на двата основни типа тракийски селища – неукрепени в равнината и укрепени по планинските височини.
Богатата нумизматична колекция на музея в Асеновград обхваща изцяло периода на късната желязна епоха – VІ – І в. пр. Хр. Монетите са исторически извор с изключително важно значение, особено в случаите, когато археологическите материали и писмени извори са недостатъчни за изясняван миналото на даден географски район. От тях получаваме информация за политическото и икономическото състояние, търговски връзки, иконографски и палеографски особености, символи и атрибути на властта, портретни изображения на тракийски владетели и др.
Писмените извори на гръцки и латински, макар и твърде субективни, са едни от основните източници на информация за историята на нашия регион, както и за цяла древна Тракия. От тях научаваме, че през I хил. пр. Хр. в Родопите живее племето беси, на чиято племенна територия се е намирало свещеното за всички траки светилище на Дионис. Бесите непрекъсната воюват със своите съседи одрисите, а по-късно отстояват твърдо и продължително независимостта си от домогванията на Римската империя, покорила вече Гърция и Македония. За проявената в битките смелост и себеотрицание, Амиан Марцелин ги нарича „най.коравото племе”. Тракия живее така управлявана от своите князе до 46 г. когато император Клавдий слага край на самостоятелното съществуване на тракийските племена и държави и ги включва в пределите на огромната Римска империя. С това започва римското владичество в историята на Тракия. То обхваща близо четири века, през които населението в Асеновградския природопски район споделя общата съдба на етническо и културно влияние, както и населението на целия Балкански полуостров. Градоустройството в тракийските земи процъфтява. Римляните запазват съществуващата до тяхното идване специфична тракийска селищна система, но същевременно създават условия за възникване на нови градове и селища от градски тип. Значителни останки от такива селища и некрополи около тях са регистрирани в повечето от селата на нашата община. Римската градоустройствена практика е валидна и за античното селище съществувало на територията на днешния град. Включването му в икономическия живот на империята, както и благотворното влияние на големия античен град Филипопол /Тримонциум/ са от решаващо значение за неговото процъфтяване. Археологическите материали: архитектурни, епиграфски, култова пластика, надгробни могили, погребални обичаи и други дават добра представа за етническия и социален състав на населението му. Заедно с археологическите паметници основен извор за икономическия, политическия, културен и религиозен живот в нашият район са и монетните находки. Особен интерес за историята на нашия край представляват т.нар. колониални монети сечени в по-големите градове като Филипопол, Адрианопол, Августа Траяна, Пауталия и др. Техните малки ядра съдържат най-разнообразна информация – изображения на местни божества с техните атрибути, изгледи от обществени постройки, прочути в древността статуи, символи олицетворяващи градовете и др. Селището при Асеновград крепне и се развива в условията на двестагодишен мир. То живее в сянката на големия град Филипопол и заедно с него споделя всички успехи и сполетели го нещастия. Когато Пловдив е завладян е разрушен от готите през 251 г. селищата около него споделят неговата кървава съдба. Селището при Асеновград също е разрушено, но живота не е унищожен. То се създава отново, но този път не в равнината, а по северозападните склонове на планината, където при опасност населението му може по-лесно да се отбранява или укрие. Трусовете, причинени от варварските нашествия, продължават и след 395 г., когато Римската империя се разделя на Западна и Източна. В Тракия това е период на изживяване на остарелите робовладелски отношения. Променя се социалния и етнически състав на населението на юг от Балкана поради нашествията и доброволното заселване на варварски племена. През V –VІ в. градовете и селищата продължават да съществуват в условията на ранновизантийската държава, в чиито предели се намират. Именно за това време, между готските и славянските нашествия историята в нашия район е слабо проучена. Липсват писмени сведения, а археологическите находки са недостатъчни, за да дадат по-пълна представа за живота, материалната и духовна култура в този природопски край. Седми век е изпълнен със славянски нашествия. Разрушенията и опустошенията са повсеместни. Местното тракийско население, подложено стотици години нa силно римско влияние, по-късно на влиянието на заселилите се тук варварски племена, е загубiло до голяма степен своето самосъзнание за принадлежност към отделен народ и бързо е асимилирано от многобройните славянски племена, залели цяла Тракия и Родопите. След основаването на българската държава през 681 г. славянските посоления на юг от Балкана около Пловдив и Родопите придобиват стратегическо значение, както за Византия, така и за новосъздадената българска държава. Пловдивската област и северните склонове на Родопите нееднократно преминават от едни в други ръце. Селището при Асеновград и през този период продължава да споделя военното щастие и съдба на голямата пловдивска крепост.
Първият писмен документ, в който срещаме старото име на Асеновград и близките селища около него, е устава на Григорий Бакуриани от 1083 г., даден на построения от него Бачковски манастир. Бакуриани, грузинец по произход и висш византийски военоночалник, е приближен на имп. Алексий І Комнин. Той дарява своя любимец с големи имения във Филипополската тема /Пловдивска област/. Част от тези имения, изброени в устава му, Бакуриани от своя страна дарява на създадения от него манастир, посветен по стара грузинска традиция на „Св.Богородица”. Имотите, посочени в устава, дават ценни сведения за селищната мрежа в района и преобладаващия славянски характер на наименованията им. Първото споменато дарение е укрепеното селище Петрич, заедно с неговите поля и имоти. Това е днешната Асенова крепост и селището разположено под нея. Петрич на гръцки означава камък, което в преносен смисъл може да се преведе като твърдина, непревземаема крепост, поради непристъпната скала, на която е разположено. Следващия дарен имот е споменат като голямото село Стенимахос с построените от него тук две крепости и метох към манастира. Стенимахос е най-старото засвидетелствано в писмен извор име на Асеновград. Още през средновековието старобългарския книжовник Константин Костенечки прави едно напълно обосновано и приемливо тълкование на това име. Според него Стенимахос е сложносъставна гръцка дума, която се състои от словосъчетанието “стени” и “махос”, като стени означава тясно място, теснина, а махос – борба, бой, война. Така в превод на български би звучало буквално като Теснобранство. Той смята, че името идва от непрестанната борба между водите на буйната някога река със скалите в тесния пролом, преди да се разлее широко в равнината. Има и други тълкувания, едни по-приемливи, други съвсем легендарни.
По-нататък в устава се споменават имената на селища и местности, намиращи се предимно в природопсната яка: Янова, Бачкова, Добролонг, Добростан, Мосина/Вурсей/, Лашкова, Аврова, Липица, Преница, Червена, Тополицон, Желова и др. Споменава и крепостта Вотина, която остава за себе си. Освен неоспоримото му значение на исторически извор, типика на Г.Бакуриани дава и много ценна информация за устойчивостта на топонимията в родопската област от ХІ в., а вероятно и много по-рано до наши дни. Имената на повечето от споменатите селища са се запазели без промяна до днес. Това са селата: Бачково, Добролък, Добростан, Лилково, Яврово, Липча, Червен, Тополово, Воден. Споменатото Желова е село Герово напуснато от жителите му през чумната епидемия в 1719 г. Сведенията на топонимията от своя страна са един от основните показатели за етническата принадлежност на населението в даден район.
Следващия писмен извор е от малко по-късно време и е сравнително по-малко познат. Това са четири писма на участника в І кръстоносен поход /1096 – 1099 г./, дон Анзизо дел Гренада, с рицарското име дон Аморе Море /Любовта умира/ до неговата любима. В едно от писмата си той описва Асеновград така: „Един ден с дружинка посетихме ближнен градец наречен Станимако. Това е град на прохлада, многовековни дървета, метоси и скитове, сиреч малки черковки”. Тук отново срещаме имената на селища познати ни от типика на Г.Бакурани, като Яврово, Добролонг и др.
След повече от 90 години отново срещаме името на нашия град и някои по-значителни селища и крепости в полите на Родопите. Летописеца на ІІІ кръстоносен поход /1189-1191 г./ Ансберт, както и Анонимната хроника на същия поход съобщават, че рицарите на Фридрих Барбароса, настанени в изоставения Пловдив, превземат за плячка и приключение близките градове и крепости. Една от тях е и крепостта Петрич /Асенова крепост/, наречена от Ансберт „Скрибенцион”, „…прочут град, укрепен както поради естественото си местоположение, така и със стени снабдени с кули”. По-особена съпротива оказват само жителите на Брандовей /може би Воден?/, но след кратко сражение и те се предават, за да спасят живота си.
Нови сведения за историята на Асеновград черпим от Никита Хониат - личен хронист на византийски император Алексий ІІІ Ангел /1195 – 1203г./. Те са свързани с последните години от живота на българския болярин Иванко. След убийството на цар Асен Иванко не се задържал на престола и е принуден да бяга във Византия. Приет с големи почести от Алексий ІІІ, той е назначен за управител на Пловдивската област, като било преценено, че като българин най-добре ще се справи с непокорните си сънародници. В Пловдив жадния за власт болярин бързо се ориентира в ситуацията, обгражда се със свои хора, набира войска само от българи и почувствал се достатъчно силен, се обявява за самостоятелен владетел, като даже приема титлата василевс. Укрепил се в Родопите той разбива две изпратени срещу него византийски армии. Начело на третата застава сам Алексий ІІІ. Според хрониста, императора превзема укрепения Станимака и поробил всички българи в него, но Иванко въпреки сведенията не бил тук. Тогава Алексий ІІІ си послужил с измама. С клетви и обещания успял да притъпи бдителността на болярина. Той се отзовал на императорската покана за преговори в Станимака и тук въпреки дадените обещания бил окован във вериги и вероятно убит, защото името му не се споменава никога и никъде повече.
Четири години след описаните събития Пловдив, Станимака и Родопската област имат нов господар – рицарят от ІV кръстоносен поход Рение дьо Три. Когато Калоян започва активна политика в Южна България и Беломорието, Рение дьо Три изоставен от повечето от своите васали и изплашен, че павликяните ще предадат града на Калоян, запалва техните квартали и се оттегля в предварително потегнатата крепост при Станимака. Тук латинските рицари преживели 13 месеца в обсада, като били принудени да изядат конете си. Освободени са през юли 1206 г. от един отряд венециански рицари начело с маршала на Шампания и Романия Жофроа дьо Вилардуен, който е и летописец на похода. Вилардуен ни е оставил подробни сведения за похода си през враждебните български земи, за крепостта Естанемак, в която е бил затворен Рение дьо Три и за много хубавия градец под нея, който както пише той, държи крепостта постоянно обсадена.
След смъртта на Калоян /1207 г./ тези земи обсебва деспот Алекси Слав – сестрин син на починалия владетел и претендент за българския престол. Тук в Станимашката крепост през 1208 г. той сключва договор с латинския император Анри, за съвместни действия против цар Борил. Договорът бил скрепен с женитбата на една от незаконородените дъщери на Анри с деспот Слав. Алекси Слав успешно лавира между латините и набиращия сили, претендент за престола в Константинопол, епирски деспот Теодор Комнин и така запазва позициите си на независим владетел и желан съюзник от двете страни. През 1230 г. цар Иван Асен ІІ разгромява войските на вероломно нападналият го епирски деспот Теодор Комнин. Тази победа окончателно влошава отношенията между българския владетел и латините. Те виждат в него опасен претендент за престола в Константинопол и замислят широко мащабна военна акция срещу българската държава. Това става причина Иван Асен ІІ да започне основно потягане и укрепване на някои стратегически родопски крепости. Тогава е разширена и доукрепена крепостта при Станимака. Това свое голямо строително дело той увековечава с надпис изсечен на една отвесна скала над входа за крепостта. Надписа дословно гласи: „В лето 6739 /1231/ ендикт 4 бовъздвижены цар Асень блъгаром и грекомы таже и прочнамь странамь постави Алексе севаста и сзизда сие градь”. След смъртта на Иван Асен ІІ неговите наследници не се оказват на висотата на своя велик предшественик и България бързо започва да губи политически и военен престиж, а от там и територии. Района около Пловдив, Асеновград и Родопите отново се превръщат в ябълката на раздора между България и Византия и няколкократно преминава от едни в други ръце. През 1260 г. в Асенова крепост, владяна тогава от Византия се укрива един от претендентите за българския престол - скопския болярин Константин Тих. През 1262 г. Константин Тих вече като цар на България превзема Станимака и други родопски крепости, но на следващата година византийците отново се настаняват в тях. Византийската власт в Станимака и прилежащия ú родопски район продължава до 1344 г. когато 9 града и крепости в Тракия и Родопите са предадени от Ана Савойска на Иван Александър за помощта, която той ú оказал във войната с Йоан Кантакузин. Това е и последното териториално разширение на България до падането ú под турска власт.




Асеновград през 15- средата на 19 век

Споделяйки съдбата на стотици български градове и села, в началото на 70-те години на 14 век Станимака / дн. Асеновград / и нейната околност попадат под властта на османците. Крепостта, тази все още трудно превземаема твърдина, била използвана за последен път от претендента за османския престол Муса Челеби през 1410 г. След това е обречена на забрава и разрушение.
Докато в началото на 15 век градът и крепостта са арена на кървави междуособни борби, според известната приписка в Ловчанския ръкописен сборник Бачковският манастир приютил заточения Търновски патриарх Евтимий и част от неговите ученици.
Битието на града по време на петвековното османско владичество трудно може да бъде осветлено в истинските му измерения, защото историческите извори за епохата са от една стана оскъдни, а от друга – еднотипни по произход и съдържание. Основно това са данъчни регистри и пътеписи. Документите, произлезли от султанската канцелария представляват кратки и разширени описи на населението с цел облагането му с фискални и други задължения.Според тези описни регистри през втората половина на 15 и 16 век Станимака е значително селище, включено в санджака Паша и има над 350 ханета жители. Около 1560г. султан Сюлейман Великолепни вакъфира града заедно с много други селища в Тракия в полза на джамията и имарета Сюлеймание в Истанбул.
От информацията в тази документация става ясно още, че градът залага на традиционния си поминък – лозарството и винопроизводството не само да оцелее, но и да трупа благосъстояние. Безпристрастните данъчни описи свидетелстват също така, че в етнодемографско отношение градът се радва на стабилност – до края на 17 век едва 21 ханета мюсюлмани се заселват трайно да живеят тук и то без да имат особена тежест в обществения и икономически живот на селището.
В подкрепа на сухите цифри от османските регистри се явява информацията на пътешественици, преминали през града по това време. Според словоохотливия Евлия Челеби, който минава оттук през 1670г., ” чудесната крепост Станимака ” има две предградия, разположени от двете страни на реката, които са свързани с мостове.Той споменава също за над 100 дюкяна със всички видове занаяти, за два хана и три църкви.
Още по-впечатлен от Станимака е френският лекар Пол Люкас, който я посещава през 1706. Той с учудване описва големите бъчви, в които жителите съхраняват своите “ отлични вина ”.Отбелязва с удивление и факта, че тук “ има 12 черкви, без да броим ония, които са наоколо по съседните планини ”.
Следователно в първите два века на османското владичество – най-кризисните за много български селища – Станимака демонстрира завидна устойчивост. Най-общо казано, традиционно доходния поминък-лозарството, пословичното трудолюбие на местното население, даващия известна сигурност вакъфски статут, както и съхранения в етническо и конфесионално отношение човешки потенциал са причина за това.
В това време градът се разделя със средновековната си слава на бранител на прохода и пътя към Беломорието, но се сдобива с друга слава-тази на “ Малката Света гора ”. Освен Бачковския, в непосредствена близост до него са оцелели от Средновековието още два манастира-Мулдавския и Горноводенския, споменава се в приписките също така за манастира “Св.Йоан Богослов” при с. Червен. Наред с тях функционира и гъста мрежа от енорийски храмове и параклиси .
Силните позиции на църквата обуславят особеностите на възрожденския процес тук. В началото на 19 век след кърджалийските размирици / 1793 г. и 1810 г. / и чумни епидемии Станимака преживява сериозни демографски промени. От придошлите от околните села българи е образуван цял нов квартал – Циприхор.Част от новите жители на селището се поддават на гръкоманското влияние, но друга иска не само да запази, но и да изяви българщината си. Така смятаният от мнозина за “Малката Елада” и бастион на гърцизма град през втората половина на 19 век става арена на ожесточена борба за духовна,просветна и културна равнопоставеност между мощната в стопанско отношение гръцка и гръкоманска прослойка и българското население. След ожесточени стълкновения през 1866г. е построен първият български храм “Св.Димитър”, впоследствие се откриват български училища/1861-63г./ и се създава читалище/1873г/.
Упоритите църковно-просветни конфликти ангажират обществените сили на българите, но това не означава, че те не се включват и в революционните борби. В региона в средата на 19 век действа четата на Ангел войвода,която е имала свои ятаци в града. Предполага се, че Жельо Тянев Карааланов също за известно време бил хайдутин. Ключова фигура в организирането на общественото недоволство в руслото на въоръжената съпротива е Отон Иванов.Той не само е един от основателите на българското читалище в града, но и инициатор за създаването на първия таен революционен комитет тук през 1873г. Повторният опит на Отон Иванов да организира готовите за революционна борба българи е през пролетта на 1876г,непосредствено преди избухването на Априлското въстание. Въстанието не избухва нито в Пловдив, нито в Станимака, но голяма част от участвалите в съзаклятието са арестувани и хвърлени в затвора.
Освободителните руски войски, начело с ген.Дандевил влизат в Станимака на 6 януари 1878г. и слагат край на петвековното османско владичество.Според приписки и спомени на съвременници целият народ, заедно със свещениците и хоругвите посрещнали освободителите с тържествен камбанен звън. За съжаление радостта от освобождението е кратка. През пролетта на 1878г част от припланинския регион е обхванат от т.нар.Сенклеристки бунт, при чието потушаване намира смъртта си прапоршик Г.В.Вишняков. Гробът му е двора на храм “Св.Димитър”. След това според несправедливия Берлински договор града, както и цялата област са включени в рамките на Източна Румелия.Започва борба за съединение с Княжеството,в която българите от Станимака вземат дейно участие. Под ръководството на поп Ангел Чолаков,Никола Кръстев и др.тук е организирана чета от 2 000 души,която активно се намесва при обявяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885г.С този исторически акт се поставя началото на новата история на града.

четвъртък, 20 юни 2013 г.

Викингите на Балканите

В самия край на VIII и в началото на IX век, Скандинавският полуостров (Scandia – “прекрасен остров”) на няколко пъти изригва войнствени етнически групи, които, с цел грабежи, войни и търговия, се спускат покрай бреговете на Западна и Южна Европа, а по-късно – и по източните части на европейския континент. Византийските и източнославянските извори ги наричат “варяги”, а повечето западноевропейски извори – “викинги” и “нормани” (северни хора, хора от Севера).
Безпримерни авантюристи, смели моряци и победоносни воини, те силно повлияват, а, в някои случаи, и коренно променят съдбата на цели народи, области и държави в средновековна Европа.
На първо място, те променят своята собствена съдба. Оформят се нови европейски държави – Дания, Норвегия, Швеция.
През IX – XII век, те променят политическата география на Франция (Норманско херцогство), на Англия (т. н. Област на датското право) и на Южна Италия (Сицилийско кралство на норманите).
Според руската летопис “Повесть временньiх лет”, в средата на първата половина на IX век или малко по-късно, варяги създават Киевска Русия и управляват “Горната Русия” (Новгород).
След няколко победоносни похода на киевските варяго-руски князе Светослав (945-972) и неговия син Владимир (980-1015), загива изтерзаният от вътрешнополитически междуособици Аварски каганат.
Вследствие от дунавските походи на княз Светослав през 968 г. и 969-971 г., и настаняването му в българската столица Велики Преслав, византийският император Йоан Цимисхий (969-976) организира, през 971 г., “освободителен” поход, насочен срещу него. Този поход води до началото на края на Първото българско царство, който настъпва през 1018 г.
Викингите са откриватели и колонизатори на Исландия и на Гренландия. Вероятно, те са стъпили и в Северна Америка.
Кои са пътищата, по които скандинавците достигат до Балканите?
Първият, очертан от варягите-руси е т. н. “Путь из варяг в греки”, споменат в “Повесть временньiх лет”. По бурните води на днешното Балтийско море и на северните реки, те достигали до р. Днепър и, оттам - до Черно море. Този път е и най-краткият.
Вторият е по Средиземно море и е прокаран от норманите.
Пътят на варягите от Северна Европа през източноевропейските степи към Константинопол е описан подробно от византийския император Константин VII Багренородни (913-959) в съчинението му “За управлението на империята”. Там се споменава, че варягите преминавали по брега на Черно море и така достигали до византийската столица.
От историческите извори знаем за множество походи на варягите към столицата на Византийската империя, проведени през годините: 838 (?), 842, 860, 907, 911, 941, 943, 944, 969-971, 988, 1024, 1043.
Походите са предимно търговски или военни, рядко – дипломатически. Според изворите, тези походи са били извършвани с корабите на варягите, наричани от византийците “моноксили”, т.е. – (лодки?) еднодръвки.
Понякога, походите към Константинопол са засягали и други области на Балканите. Например, след проваления поход на варяжкия княз Игор /със скандинавско име Ингвар/ (912-945), през 943 г., неговите печенежки съюзници са овъзмездени, като им е било разрешено да нападнат земите на днешна Добруджа.
Византийските извори доста обширно отразяват двата похода (през 968 г. и 969-971 г.) на киевския княз Светослав на юг от р. Дунав.
Всичко започнало след вдна дипломатическа инициатива на византийския император Никифор II Фока (963-969), целяща да накара варягите (хронистът Лъв Дякон ги нарича “рос”) да нападнат българите от североизток. Императорският пратеник – патриций Калокир – склонил княз Светослав да нахлуе в Дунавска България. През 968 г., бил осъществен първият поход. Варягите-руси преминали р. Дунав и не само разгромили граничните постове и армията, която българите изпратили срещу тях, но успели да превземат и 80 български крепости. Обаче, съвсем скоро, им се наложило да се завърнат в столицата си Киев, за да я защитят от печенегите – съюзници на българите. Вторият поход започнал през следващата година (969).
За кратко време, Светослав покорил източните земи на българското царство. Той оствил в Преслав управляващия български цар Борис II, но военната власт в българската столица преминала в ръцете на един от варяжките военачалници – Свенкел/Свенелд (Свен). Самият Светослав се установил в крепостта Дръстър (дн. Силистра). Обединени българо-варяжки войски нееднократно нахлували във византийски територии, дори достигнали до Филипополис (дн. Пловдив).
Последвалите събития са доста трагични за българското царство. Новият византийски император Йоан I Цимисхий (969-976) оглавил един “освободителен” поход, целящ да прогони варягите от българските земи. Българската аристокрация била разединена, не знаейки кого да подкрепи – законния български цар или някой от “приятелите” на България – княза или императора... Йоан I Цимисхий успял последователно да превземе Преслав и да обсади Дръстър. След няколко сражения, принудил киевския княз и неговите воини да се оттеглят от българските земи. На връщане от Балканите, някъде по р. Днепър, войнственият Светослав загинал в сражение с печенегите. А “верния приятел на българите” – византийският император – завладял източните земи на българското царство.
Освен походите, най-значимо е присъствието на варяги и нормани, като наемници, във византийската армия.
След покръстването на Русия (в 988 г.), князът-кръстител Владимир I изпраща в Константинопол т. н. “варяжки корпус”, състоящ се от ок. 6 000 д. Отряди от този корпус участват във военните действия на византийския император Василий II Българоубиецът /кръстител на Русия/ (976-1025) срещу българския цар Самуил (976-1015).
Наемническата служба във византийската армия е била доста примамлива. Освен варяги, през Киевска Рус, по пътя “из варяг к греки”, от северните страни Дания, Норвегия и Швеция, в столицята на Византия – Константинопол (наречен в скандинавските саги Миклагард – “град на Михаил”) се стичали и нормански аристократи, и обикновени войници.
Логичен е въпросът: Какво ги привлича тук?
От една страна, наемниците получават високо месечно възнаграждение – около 30 солида (златни монети). Отделно от високата заплата, съществуват неограничени възможности за самостоятелно забогатяване - чрез заграбване на военна плячка, чрез участие в грабежи и в преврати.
За сравнение, минималният месечен доход на едно стратиотско имение е 12 солида.
От друга страна, като наемници, те са били част от най-богатата, по онова време, държава и се намирали в центъра на светския и политическия живот в нейната столица.
Нека не забравяме, че те трупали безценен военен опит, участвайки във войните на Византия срещу много от нейните врагове.
Най-известният скандинавски наемник на византийска служба е вождът на “варяжкия корпус” при византийските императори от 1034/1036 до 1043 г., по-малкият брат на норвежкия крал св. Олаф (1016-1030) – бъдещият норвежки крал (1047-1066) и основател на гр. Осло – Харалд Хардрад Суровият, наричан в литературата “последният от конунгите-викинги”. Начело на отряд от 500 воини, норвежкият принц се сражава срещу арабите в мала Азия и в Южна Италия. Участва и в потушаването на българското въстание, начело на което стои Петър II Делян, в 1041 г. (Край крепостта Острово била разбита войската на ослепения Петър II Делян, който попаднал в плен.) Според скандинавските саги, той е главно действащо лице в тези събития, поради което получава прозвището “Опустошителят на България” (“Bolgara brennir”). Плячката, с която той се завръща в родината си, била много голяма и тежка – трудно я повдигали 12 здрави младежи.
Последният варяго-руски поход срещу Константинопол е през 1043 г.
Оглавяваната от княз Владимир Ярославович войска претърпяла голям морски неуспех. Част от войската, начело с воеводата Вишата, се връщала по суша и (византийският хронист Йоан Скилица споменава, че) “срещу тях, по крайбрежието на т. н. Варна, излязъл вестът Катакалон Кекавмен, който бил управител на селищата край р. Истър”. Варягите-руси били разбити. Около 800 д. били взети в плен и отведени в Константинопол.
След 70-те години на XI в., варяго-руските дружини в императорската гвардия са изместени от нормано-английски такива. Вероятно, с тези нови северни пришълци е свързано едно почти неизвестно явление, случило се по времето на император Алексий I Комнин (1018-1118) – заселването на нормани в Северна Добруджа, в края на XI век. Те нарекли тази земя “Нова Англия (“New England”), но, по неизвестни причини, не се задържали дълго тук.
Последните данни за присъствие на по-късни следовници на скандинавски воини на Балканите са свързани с нашествията в западната половина на полуострова на италианските нормани, водени от Робърт Гискар и Боемонд Тарентски, в края на XI-XII век (особено тежък удар за Империята било опустошаването на градовете Драч и Солун, през 1185 г.), както и - с преминаването на кръстоносните армии през балканските земи, по пътя им към Ерусалим, по време на Кръстоносните походи, насочени натам. По пътя си към Константинопол, норманската войска грабела добитък, унищожавала селища на еретици, дори се стигнало до сблъсък с византийската армия, която трябвало да ги посрещне и да ги екскортира до византийската столица. Ползата за византийците от Първия Кръстоносен поход била, че придобили без бой Никея, само защото постигнали уговорка с началника на гарнизона да пусне византийската армия вътре. Не било разрешено на кръстоносците да плячкосат града или давземат пленници, които да върнат срещу откуп.
В Светите земи, Робърт и Боемонд създали Антиохийското княжество, което просъществувало 170 години - от 1098 до 1268 г. Стратегическият град Антиохия бил превзет от кръстоносците, с помощтта на жителите му. После, издържал една арабска обсада. Щом градът станал отново християнски, норманите решили да не спазят уговорката си с византийците – да им предават завладените от арабите бивши византийски градове и крепости - и задържали Антиохия за себе си. Създаването на Едеското графство на Бодуен Булонски (което просъществувало 46 години - от 1098 до 1144 г.) и на Антиохийското княжество на Боемонд Тарентски дали основание на всеки благородник, водещ своя армия в Светите земи, да потърси начини да се сдобие със свои собствени земи. Още при Първия Кръстоносен поход, кръстоносците подменили главната цел на похода – да защитава християните. Целта им вече била да защитават своите лични интереси. Бодуен и Боемонд останали да защитават новата си собственост, а Танкред продължил с останалите - по пътя към Ерусалим. Той завладял два града в Галилея - Тиверия и Назарет.

вторник, 18 юни 2013 г.

Какво ново?

Какво ново беше добавено в блога ми?
Добавини бяха бутон към социалната мрежа google + , със която харесалите този блог ще могат да го покажат на приятелите си. Също така добавих и препратка към последователите ми в google +. Добавена е и възможност да се регистрирате в блога чрез профила ви в google +.
Така ще можете да пишете коментари към статиите през профилите си в социалната мрежа.
Добавих и полезни връзки към сайтове с подобна тематика, така почитателите на нашата славна история и не само нашата история ще имат възможност да научат повече, много повече.
В Анкетата всеки един от вас ще може да даде оценката си за блога.
А над анкетата, може да гласувате за блога в топ класациите "BGTop" и "RealTop"
       В най - скоро време очаквайте да бъдат добавени много нови снимки, проекти и исторически извори.

Надявам се всичко което ще бъде показано и публикувано в този блог да ви е интересно и полезно.

понеделник, 17 юни 2013 г.

За мен

Здравейте, казвам се Ангел Василев
Член съм на международна реенакторска група "Проект Св Лазар"  от Йерусалим.
Насочил съм вниманието си към Средните векове и в частност Българското средновековие. 
Занимавам се с историческа реконструкция вече 5 години.
Обект на реконструкция е Второто Българско царство (ВБЦ, 1185 - 1396 г., падането на Видинското царство  1422 г. според други източници 1435 г.)




Реконструкция на Български войник от ВБЦ

- Боздуган от XI - XIV век от тип I
- Реплика на средновековен меч тип Xa, от 11-13 век
- Сингментен шлем с дебелина 1.3мм, византийски тип с халчест койф от 2мм стоманена тел, вътрешен диаметър 8мм . - 5 кг
- Качулка служеща за подшлемник, изработена от 2 пласта лен и 3 пласта вълна.
- Капковиден щит източник "Скилица"
- Текстилна броня, от памук, лен и вълна - гамбезон, дебелина 10мм
- Плетена ризница , нитована, почернена, 1,3мм дебелина на халките, с вътрешен  диаметър 10мм, 11 кг
- Рефлексен лък - сила на опън 20кг, макс. дължина на опън 70см
- Колчан от кожа и кост покрит с восък











Реконструкция на тежко въоръжен Български войник от 1185 - 1241 г.


 - Шлем по образец намерен в Пернишката крепост. - 1.5мм дебелина с наносник от 3мм
 - Текстилна гамбезонна шапка
 - Ризничева качулка от нетовани халки.
 - Текстилна броня oт памук и лен - гамбезон
 - Плетена ризница
 - Ламеларен доспех - 7х3.5 см, 1мм дебелина на пластините, шнурувани с подложка от естествена кожа.
 - Ламеларни рамене, тип "ръкави" - 1мм дебелина на пластините, 3 реда от 12 и 6 пластини на ред. окантовани с тележка кожа.
 - Ламеларна пола - 5 реда, 15 пластини на ред
- Бозубанди - 2мм дебелина, изработени от 65G стомана. По археологическа находка намерена в днешна Белгород, Украйна (в Средновековието част от Българската империя) датирани 1220 г.
 - Ръкавица  с плетиво от халки.
- Протектори за крака - 1.5мм дебелина, изработени от 65G стомана, източник  стеатитова икона от 12 век
 - Боздуган тип I
 - Меч от Xa 11-13 век
 - Копие за мятане
 - Капковиден щит - изображение от "Скилица"







Оръжейна

Публикувах нова подстраница на блога ми.
Тя се нарича "Оръжейна".
Там ще публикувам снимки и описания на инвентара ми с който разполагам.
Оръжията са напълно функционални, майсторите не съм пропуснал да ги спомена.
Част от изделията съм ги изработил сам. Като например: щита , гамбезона, плетената ми ризница, изработена от мен и Христина Василева, на която ризница все още нямам снимки.

неделя, 16 юни 2013 г.

Приключи втория средновековен панаир в Асеновград

Преди точно седмица приключи второто издание на средновековния панаир в Асеновград , който се проведе от 7 до 9 юни 2013г.
Събитието се проведе на местността до параклис Св. Трифон.
Панаира беше организиран от Община Асеновград и Исторически музей - Асеновград.
Събитието протече много добре и се радваше на голям интерес. Панаира пресъздаваше средните векове в периода 1185 - 1420 г. Зрялото и късното средновековие.
Таз годишното издание се радваше на огромен интерес от всички възрасти, с нетърпение всички чакаме следващата година когато това събитие ще се повтори.
В "Галерия" можете да видите снимки от събитието.

Добре дошли в личният ми блог.

 В най-скоро време, тук ще публикувам моите дености, проекти и снимки.
Надявам се, всичко което ще бъде публикувано тук да ви бъде интересно и полезно.